Събуждаш се от кукуригането на петел и лаенето на кучето. Усещаш плътна и наситена миризма на прясно изпържени мекици. Протягаш се бързо, ставаш и тупуркаш надолу по стълбите по боси крака. Посреща те баба със задушаваща прегръдка и весело „Добро утро“.
Измъкваш се ловко от хватката и защото нямаш време за губене. Грабваш 2-3 мекици в ръка и изчезваш, защото днес трябва да победите децата от другата махала. Вчера имаха късмет, но днес….
Познато ли ти звучи? Значи, и ти като мен не си първа младост. Преди време ми се струваше много досадно, когато по-възрастните си спомняха с умиление за миналото, а днес и аз изпитвам носталгия към далечните дни на детството (да, дърта съм, спри да ми го натякваш).

Коленете ни бяха издрани, но сърцата пълни

Любимото ми време беше лятото, прекарано на село при баба и дядо. Тогава имахме истински приятели. Такива, които няма да се поколебаят да се наврат в дерето заедно с теб. Нито ще те оставят сам да се измъкваш от шипковия храст, в който си паднал с колелото.

Нямаше друг начин за комуникиране, освен на живо. Когато вечер се разделяхме се уговаряхме къде и в колко часа да се чакаме на другия ден. И ако някой го няма, тогава отиваш до къщата му и започваш да викаш:

- Иванееее, Иванееее – така, че цялата махала да те чуе

Да, ама вместо Иван, се показва майка му и те гледа със строг поглед.

- Лельо Пенкее, Иван ще излиза ли?

След малка словесна престрелка, в която майката казва, че е твърде рано и Иван дори не е закусил още, а група развълнувани деца повтарят „Моля те, моля те“, Иван излиза ухилен до ушите.

И когато цялата дружина е събрана, приключението започва. Следва безкрайна поредица от различни игри – на Криеница, на Стражари и апаши, на Народна топка и още много други.

Бяхме изключително изобретателни. Никога няма да забравя как по време на игра на Криеница се заврях в стара, ръждясала пощенска кутия, която се озова на земята след броени минути. Да, намериха ме и ме заплюха, но толкова ми се възхищаваха за откритото място.

Играехме през целия ден и се отбивахме до вкъщи само за да си вземем вода. А бабите ни буквално ни гонеха с намазана филия, за да не умрем от глад.

И така, до стъмване. Когато се стъмнеше, сядахме на някоя пейка и стига родителите ни да можеха да ни виждат през прозореца, стояхме до късно. Разказвахме си страшни истории за Синята брада, Червената ръка, Дама пика и още много. А после играехме на Подаръци, и други игри, които не изискват тичане.

Накрая заспивахме усмихнати и още от вечерта обмисляхме приключенията за следващия ден.

И ръцете ни бяха пълни

Огромните ни колекции от всякакви неща заемаха страшно много място. Събирахме миришещи листчета, покемони, салфетки, календарчета, плакати и още много. Разменяхме си ги не толкова през лятото, колкото когато започнем училище. Всеки носеше повтарящите си и ги сменяше с някой за нещо, което няма.

Ако изпуснеш нещо по телевизията, просто го изпускаш, завинаги!

Имах щастието да израстна във време, в което хората бяха повече от техниката. Имаше период в който с братовчедите ми ставахме в 7 през уикенда, за да гледаме детските филмчета, които ни харесват. Освен детските филмчета, по-късно гледахме и нашумелите тогава латино сериали. И наистина, ако изпуснете една серия, просто няма откъде да я намерите повече. Изпускате я, завинаги.

Слушахме и доста по-стойностна музика, и то на касетофони. Аз лично си имах свой собствен, който нашите ми подариха за някакъв празник, а и имах доста касети, които да слушам. Но едно от най-големите усилия, които полагахме, е да запишем от радиото песен, която ни е любима. Това беше единственият начин да си слушаш любимата песен колкото пъти искаш. Трябваше не само да изчакаш да я пуснат (или да си я поръчаш), но и да се увериш, че няма да издадеш никакъв шум по време на записа.

А с какви „джаджи“ разполагахме!

В днешно време, децата разполагат с хиляди приложения на телефоните си, с които могат да правят абсолютно каквото си искат. Но по наше време (мразя тази фраза, но ето, че и аз я използвам), когато се появи тамагочито си беше истинска гъзария да си имаш такова. Представлява малка електронна игра, в която си избираш животно и започваш виртуално да се грижиш за него – храниш го, поиш го, играеш с него. Ако не се справиш с него, то умира.

Когато по някаква причина се налагаше да сме затворени вътре, например през зимата, играехме на т.нар. телевизионни игри, които работеха с дискети. Именно там играехме легендарната игра „Супер Марио“.

Друго, което всеки от нас искаше да има е уолкмен. Това е малък преносим касетофон със слушалки, който ти позволява да слушаш музика навън. Представяте ли си? Днес, всички тези неща са събрани само в едно устройство.

Абе, друго си беше едно време

От мен да знаете, никога не се заричайте! Знаете ли колко пъти съм повтаряла, че няма да говоря като нашите. А сега правя същото. Истината е, че носталгията по миналото винаги е актуална. Особено, ако си дете на 90-те.

90-те беше време, в което нас ни интересуваха само игрите, не се тревожехме за нищо и имахме наистина пълноценно детство. Прекарвахме качествено време не само с приятелите ни, но и със семействата си.

Четяхме много книги, най-вече защото бяха задължителни, а родителите ни бяха строги. Правеше се качествена музика, и филмите имаха смисъл. (Изключвам песните на Мишо Шамара, които не бяха много смислени, но пък бяха абсолютни хитове, когато бяхме тийнейджъри).

За съжаление, миналото не се връща, нито е добре да се живее там. Но бих го съживила един ден и бих показала на своите деца дори частица от 90-те.

Кое беше вашето любимо нещо от 90-те?

хохо,
Teo

Изображения: Unsplash